Te

Твоите... моите,

Мокри, нежни, горещи, някога... там, в паметта.

Петно от цветя в света от самота.

В някакъв миг, в някакъв смисъл дори, наши.



Смисъл?

Едва ли ни трябва сега.

Уловен го изпуснахме като лятната светлина.

Късно е за играта на слънчеви зайчета.



Моите, и, естествено, твоите,

Най вече те ...

Винаги толкова добри, винаги истински,

винаги те.



Винаги?

Едва ли можеше да е така. А дали?

Можеше да е пролетта.

Беше прекрасна и зимата. През есента.



Някога. Винаги те.

Не се безпокой.

Мисля, че са единствени.

Дори и така.

Непричастие

На кого му пука

когато е празно в душата,

когато времето е няколко цифри върху циферблата,

когато е гола гората?



На кого му пука, когато се

оглежда в празни зеници обратната страна на луната.

Когато е ледена потта и

изранени стъпалата.



Когато вятърът захвърля парчета в прозорците,

а кофите за боклук са без работно време,

Когато са твърди и огледални фасадите на булевардите,

на кого всъщност му пука?



Когато са глухи ръцете и

очите не виждат човеците,

когато са безвкусни календарите,

а празни столовете около масите.



Когато се сещаме за хвърчилата

от изрезките в албумите,

когато сме неразчетливи бележки

в полетата на страниците...



Листа от есента в забравени саксии от цветя.

И шиповете– на цифрите от циферблатите –

забити дълбоко в плътта на ледените статуи

около масите. В ресторанта за бърза храна.

Отваяние

На глътки в жадна душа
изтънява, кипи и се стопява,
слива се с безкрайността,
измечтана под струите на дъжда.

Расте, като диамант върху изстиваща ръка.
На атоми се разтваря
умореното тяло на гневна луна
в игривите сенки на есента.

Ивици пясък носят утайка.
Малки късове остаряла съдба.
В детска шепа светят парчета стъкла.
Някъде може би никват цветя.

Обещание за младостта в топлата мараня.
Отдавна стъпкана трева,
и крехките корени, някога посадени,
поели нагоре към вечността.