25.09.2010 г.

Te

Твоите... моите,

Мокри, нежни, горещи, някога... там, в паметта.

Петно от цветя в света от самота.

В някакъв миг, в някакъв смисъл дори, наши.



Смисъл?

Едва ли ни трябва сега.

Уловен го изпуснахме като лятната светлина.

Късно е за играта на слънчеви зайчета.



Моите, и, естествено, твоите,

Най вече те ...

Винаги толкова добри, винаги истински,

винаги те.



Винаги?

Едва ли можеше да е така. А дали?

Можеше да е пролетта.

Беше прекрасна и зимата. През есента.



Някога. Винаги те.

Не се безпокой.

Мисля, че са единствени.

Дори и така.

1 коментар:

  1. Айде пак песимизъм. Аааааааа ама като се напърча , не знам следващото къде ще отиде.Няма да прокапе а ще фурга...

    ОтговорИзтриване