Толкова
Зелено-кафяво е,
както знаеш,
все още, както преди,
моето празно море.
Зениците помниш ли още?
Отворени неистово докрай
в света на лудостта,
лишен от мисълта.
Пръсти сплетени,
проникващи властно
през тънкото гърло от течно стъкло
на времето бясно.
Вълна от ръце,
заключени в кръг,
в морето на топлата плът
от устни и колене.
Дали още, с върховете на пръстите,
когато затвориш очи,
спираш да дишаш, както преди, в центъра на
зениците?
Няма коментари:
Публикуване на коментар