Изтича, през кратките процепи на деня,
обагрена в залеза, твоята топлина.
Събира се, прозрачна, гъста и течна,
нюанси неясни, игра на саркастичната светлина.
Бялото, нажежено до самота, се стича
по тънката синя следа, между рамото и дланта.
Стъклената твърдост на леда се подготвя присъдата да произнесе-
червеното може и да умре.
До сетния пясък в блясъка на своя ден,
ще пазиш белега си оцветен, безплътен,
ярък, променен, завинаги, единствен, нежен и до плътност вкоренен,
от гравитацията в мен.
Два цвята, без точно име, наситени докрай.
Без величина и без остатък.
Няма коментари:
Публикуване на коментар