Плътно

Грапави са,
проникнали.
Сред разпилените ивици
от квадратчета.

Вените
в синьо чертаят
мекотата на
глината.

Препечен хляб.
Маслото по ножа.
Хрупкави и прилепнали
върху кожата.

Кафето е черно, с горчив тръпнещ
вкус. Отлепвам те, съвсем бавно,
от горещата повърхност
на чашата.

Течност

Полимерният образ.
Квантов сигнал от водата
в покапала охра,
докато виждам дъга.

Линията отвъд,
която никога няма да стигна.
Решетката планински кристал в
елементарната истина.

Спусъкът, който стискам,
докато спя.
Но винаги
се събуждам.

Мъглата.
Непроницаема, гъста.
Безшумна
и нежна.

Пустинята, замислена в прах.
Точките дъжд
по дланта
от изсъхваща глина.

Twitter spooked by UK MILFs

some obscure municipal fixture outta midsummer UK boredom twitted in California... Go after them, Arnie! Get a boner

Момичето - Глухарче

На хълма, където
залязва.
С обикновена рокля
и коса от коприна.

Стиснало устни,
поглежда и се усмихва. Отмерва,
в цветовете на слънцето, грешките
на времето безпощадно.

Вятърът шари и си играе
с нейната къса коса.
А някой отмества отмерено бавно
една тънка стрелка.

Холограмно,
в оранжево и неопределено ясно,
стиснало устни,
слънцето си отива.

Сигурно съжалява, за празния хълм.
Където беше, точно там, преди малко,
с рокля и уста от коприна,
Момичето-глухарче.

Пристрастяване

Обичам плодове.
С много захар. И обелена кожа.
Тръпнещо бяла.
Напрегната.

Обичам да обирам
и последната глътка,
от ръба.
Преди следващата.

Обичам плодове.
Знаеш кои.
Покафенели, от порцелан.
Горчиви, без захар.

Времето плюс

Обръщаш часовници и

връщаш стрелки.

Събираш разпръснати атоми.

Времето плюс.



По средата на един прашен път,

някъде в Аризона,

спряло в очакване

за цветята.



Ти си водата

върху земната

плът.

И тишината.



Ти си вятърът в колелата,

конете в платната,

спокойният силует на гората,

поникнала днес.



А вчера...

Ти беше времето, колелата,

конете и корабните въжета.

Водата, по онзи прашен път в Алабама.

Не мога

Не мога да затворя очи,
или да не прогледна.
Повтаряш се, неизменно,
в пет цвята.

Ще ме обичаш ли още

Не чукай, а влез.
Отворено е отдавна.
Не затваряй, ако ще тръгваш.
Остани поне малко.

И преди да погледнеш
лицето си в огледалото,
или докато го правиш,
мога ли да те помоля
за нещо дребно,
кибрит или може би запалка.
Монета, от дъното на портмонето.
Игла за липсващите ми копчета.
Гребенче или шишарка,
Или каквото и да е, когато
бръкнеш небрежно в сърцевината
на своята чанта.
Или аромата от всяко
едно, или следващото,
от малките ъгълчета
на невъзможността
по колената и устните, очертанията на вените
в прозрачната повърхност
на пръстите, докосването,
до корените,
цветът на света,
когато ме гледаш, или очакваш безкрайно
прилива,
залепналите от собственото ми дишане,
след като са ти казали
съвсем бегло и неочаквано
настоятелно бавно,
че пустинята е гореща
от пясъка,
а нощта е ужасяващо кратка, защото
е ужасяващо кратка,
защото искам да умъртвя мисълта,
че въпреки силата,
въпреки напрежението на
волята на всички инструменти
на мисълта, превърнати
в хиляди готови за смъртта
колесници от сетива,
въпреки всички отчаяни
изстрели на камшика
върху изпъкналите
им като жици тела,
и въпреки скоростта, до
изчезване на света,
до окончателно сливане на всички тези
измислени същества,
превърнати в самата невъзможност
на невъзможността,
няма, макар, че вярвам,
че искам, и знам, повече от всичко,

че искам повече от всичко,
да мога, дори да строша
до последното колело
и последната колесница

ще мога
да продължа, пеша,
докато нося. Шепа от
Горещия пясък на лудостта.

...

Когато слушам Харалан Александров, се съгласявам едновременно с Платон и с Чарлз Дарвин. Колко жалко, че мъдреците не могат да научат глупаците на нищо. Затова има два свята. Разликата е в ДНК-то. Другата разлика е възможността за избор.

Бърза закуска

Виждам как чакаш
пред една бърза закуска.
Поръчваш си хамбургери.
С кола и гарнитура.

Косата ти е дълга,
златиста и права.
Очите ти - скрити
зад тъмни стъкла.

Виждам как тръгваш.
Сигурно не предполагаш.
Сядаш внимателно бавно в твоята
малка кола.

Нещо японско, без лайсни.
Нещо скоростно. Икономично. Подходящо
за твоите изящни крака..
Нещо с педал. И спирачка.

Аромат на хамбургери
И една малка кола.
Ти тръгваш. Кожата ти е бяла.
Нежно натискаш газта.

Осезание

Ти чуваш ли тишината?
Снегът вали.
Свит. Едноизмерно
удобно.

Усещаш ли? С върховете.
На пръстите
красотата. Ледено
кратка.

Отваряш ли си очите,
когато се смеят в съня,
онези, в душата, капещи
от крилата.

Затваряш мислено
всички врати,
когато безшумно
връхлита, нали?

Или с длани от лед,
изстудени, хартиени даже,
запълваш, на колене,
процепите на баржите.

Вода. Мокра.
Хладка, в дробовете.
Безпристрастно солена.
Истински сладка.

Червило

Червило. Огледало
от върховете на пръстите.
Нахвърляно.
Непоносимо.

Не посягай.
Вкусно е.
Твоите пръсти
по устните.

Обратно, почти

Помниш ли или шептиш,
или разгръщаш, както обичаш.
Срещу вятъра.
Крилата си.


Или се влюбваш, както преди,
в самотни дракони, в стрели,
oбърнати наопаки,
остри и все така сами?


Или обръщаш до дъната
с онези пръсти
скосения почти
гръб на дъгата...


Или стоиш на гребена
на самотата
с твоите крехки ръце,
впила докрай мисълта.


Полети, моля те.
И бъди. Изящна, хаотична, сама,
истинска, жадна.
Една. Остани.

Нюанси

Хладен.
Във вишнево червено.
Или в
обикновено бяло.

Топъл и блестящ.
Увивен,
Лек и своенравен.
Удивен.

Докосващ.
Нежен,
съсредоточен или
премрежен.

Гладък. Дързък.
Изтръпващ. Чакащ.
Вплетен. Мълчалив.
Сатен.

Когато си ти

Сигурно си била русалка.
Или симфония.
Сигурно си искала да имаш кукли. Или небето.
С букли.

Сигурно си имала моливи и малки стъпала.
Рисувала си вероятно.
Плюшени жирафи и страшно смешни
същества.

Спасяваш
кораби- по остри рифове,
пораснали в море.
В кратки стихове. По мъжки.

Гониш бавно плуващите облаци.
Не чакаш падащи звезди.
И не подписваш празни полици.
Залагаш само себе си.

Устата ти е топла още.
Като роса.
От малки капчици съставена.
Вълшебна е нощта.

Осезание

Ти чуваш ли тишината?
Снегът вали.
Удобно свит
eдноизмерно.

Усещаш ли? С върховете.
На пръстите
красотата. Ледено
кратка.

Отваряш ли си очите,
когато се смеят в съня,
онези, в душата, капещи
от крилата.

Затваряш мислено
всички врати,
когато безшумно
връхлита, нали?

Или с длани от лед,
изстудени, хартиени даже,
запълваш, на колене,
процепите на баржите.

Вода. Мокра.
Хладка, в дробовете.
Безпристрастно солена.
Истински сладка.

Призма

Не зная какво значи.
Фигура с много стени.
Понякога,
за кратко прозрачни.

Фигура.
Или сянка, напълно. Съвсем.
Не искам да мога,
Освен когато в мен.

Понякога. Когато.
значи сега, вчера, никога, винаги,
И още. Бездумия
от красота.

Стени. Както никога,
преди тогава.
Сега, означава само това.
Спрялата в изстрел стрелка.

И кълба, ръбове,
вълни, хаос. Неопрощение.
Сега. Само едно. Изречение без
продължение.

Началото на безкрая

Живея, и дишам,

с моите свити докрай

дробове, с порите

по краищата на кожата.



И е толкова добре,

Истинско, отровно

прекрасно. Съвсем като риба.

Като алигатор.



Като пръст.

И спомен за камък.

Като изписан безсмислен кръст.

И това мога. Отляво надясно.



Да трия. Да чертая, да шепна.

Да дишам, да летя. Научил съм го отдавна.

Точно тогава, преди окончателно

да забравя. Но за съжаление, помня.



И съм сега, където винаги

и преди малко, съм искал. Не трябва.

Преди да издишам. И да запомня,

Последната височина.

Просто така ...

Просто така.

Обърни се и гледай.

Опитай се... в една спирка.

И отмини нататък.



Все още съм там,

И стъпките ми кънтят.

По мокрия паваж.

Стълбовете, преминаващи, на равни разстояния.



Небето е господар,

А дъжда е прошка,

или обещание ...

в безкрайно течна форма.



Посоката е фар

за потъващ пясък,

А чувството за земя-

Просто отблясък.



Да разделиш спомените...

Без обещание.

И справедливост за

Всички.

Някои от тях

Не позволявай да се пречупят

думите, казаните и чутите.

Всичките или малко.

Някои от тях, вероятно.



Дори и да не са измислени

повече или по-различни,

Не позволявай.

Да се повтарят поне.



Бели или порочно смели,

продължителни или кратки,

или неуспели,

съвсем никак или почти малко.



На съответната страница

остарели,

да останат и подишат още, в своите

крехки черупки.



Имената са измислени

за дните, а Нощта е винаги след малко.

Позволи им само веднъж.

Създаденото от тях.

Фуги в залеза

Когато пропуснеш залеза,

по-истинска е нощта,

сенките са по-дълги,

по-релефни - капките на дъжда.



Красиво е след залеза,

в тишината на зимата.

Снегът затрупва грижливо

Фугите на паважа.



Водата замръзва внезапно

в средата на едно изречение.

На вятъра изтръпват устните

върху нечии колене.



Залезът е красив,

когато сънуваш.

Слънцето е очаквано кратко.

Снегът трупа вода студено и гладко.



След лятото – летящите в червеното

на дъгата се сливат

в линията на кръговрата.

В очакване на прошката и милостта.



Поизбеляла,

незабележимо по-бавно

се върти и окислява, в цвета на летящите,

в нечие тяло.



Пропускам дължината на сенките и камъните

в паважа.

Снегът ще се погрижи за подробностите в

пейзажа.


Облаците се гонят диво в едно остаряло

за обратно виждане огледало.