Ефимерно

Безследно

очарователна

пелена. Бекон за закуска,

по тънкия ръб.



Полу-сенки.

Картечари,

в следобеда

Блед.



Окултно

висят

амулети, шлифовани

Отвъд.



Безкрайна

и празна..

Зееща бездна.

Отворена гръд.

Properly Incorrect

Even if I don’t see you tonight
Or if you have to respond to another call,
Something is left behind, for a while.
In the dark.

The space between
Now and then,
The end and the beginning,
The dream.

Even if you don’t stay for the night
Or I never arrive,
Carry it on, for a while more.
In paperback.

Figured out answers.
Kisses collect.
Pale marks in the blank,
Probably incorrect.

Even if it is a day
Or the night feels ashamed.
It is properly dark.
Now and for a while back.

Midnight Express

You let the wind play
while I sleep.
You relentlessly disallow
any next stations.

Beautiful it is. The world passing by
in my windows. My compartment is
painted beige. A few hands. My favourite color.
For the journey.

So beautiful in a dream.
Jokingly white, in silhouettes.
You never wait in the night
at passing by stations.

I dash in the light – of tunnels.
And I begin to guess. Beyond the speed of sense.
I remain at the point you set.
Along the glittering rails.

The glass is covered with dust. From the steam.
Or from the exhausted gas of global warming.
From the time zone or
from the definition of the journey.

Beige is my color. Intense.
On the back of time I take notes of
any changes
in the list of trains.

Tunnels are crossing places.
And the colors- just a game.
Wake me up at destination. If you wish.
Your fingers somewhere on the glass.

Дали ...

Ще плачеш ли ти,
с големи сухи очи, когато
огънят спре да трепти, когато с пръсти,
отчаяно бавно, въглените гасиш.

Ще пресичаш ли улици, в сянката на деня?
Може би ще твориш,
ще създаваш прекроени съдби?
Може би ще съжаляваш, че ме няма?

Не си струва, вярвай ми.
Не заслужава гримаса дори. Минало безвъзвратно.
Можеш да си окончателно права.
Можеш да продължиш.

Да търсиш всекидневните оправдания
или удобните библейски основания.
Дори да заспиваш с тях.
Можеш да намериш утеха в непорочния грях.

Малко преди да се роди
утрото от нощта, все пак, и все повече,
все по-настоятелно и паралелно,
ще съм с теб, с гняв, отрицание или страх,

или

просто в лодка- без посока, гребла или мачти,
тъмни платна в дълбока вода,
по реката, без суета
пресичаща, бремето на страстта, наречена някога

Амазонка.

Толкова

Толкова

Зелено-кафяво е,
както знаеш,
все още, както преди,
моето празно море.

Зениците помниш ли още?
Отворени неистово докрай
в света на лудостта,
лишен от мисълта.

Пръсти сплетени,
проникващи властно
през тънкото гърло от течно стъкло
на времето бясно.

Вълна от ръце,
заключени в кръг,
в морето на топлата плът
от устни и колене.

Дали още, с върховете на пръстите,
когато затвориш очи,
спираш да дишаш, както преди, в центъра на
зениците?

Te

Твоите... моите,

Мокри, нежни, горещи, някога... там, в паметта.

Петно от цветя в света от самота.

В някакъв миг, в някакъв смисъл дори, наши.



Смисъл?

Едва ли ни трябва сега.

Уловен го изпуснахме като лятната светлина.

Късно е за играта на слънчеви зайчета.



Моите, и, естествено, твоите,

Най вече те ...

Винаги толкова добри, винаги истински,

винаги те.



Винаги?

Едва ли можеше да е така. А дали?

Можеше да е пролетта.

Беше прекрасна и зимата. През есента.



Някога. Винаги те.

Не се безпокой.

Мисля, че са единствени.

Дори и така.

Непричастие

На кого му пука

когато е празно в душата,

когато времето е няколко цифри върху циферблата,

когато е гола гората?



На кого му пука, когато се

оглежда в празни зеници обратната страна на луната.

Когато е ледена потта и

изранени стъпалата.



Когато вятърът захвърля парчета в прозорците,

а кофите за боклук са без работно време,

Когато са твърди и огледални фасадите на булевардите,

на кого всъщност му пука?



Когато са глухи ръцете и

очите не виждат човеците,

когато са безвкусни календарите,

а празни столовете около масите.



Когато се сещаме за хвърчилата

от изрезките в албумите,

когато сме неразчетливи бележки

в полетата на страниците...



Листа от есента в забравени саксии от цветя.

И шиповете– на цифрите от циферблатите –

забити дълбоко в плътта на ледените статуи

около масите. В ресторанта за бърза храна.

Отваяние

На глътки в жадна душа
изтънява, кипи и се стопява,
слива се с безкрайността,
измечтана под струите на дъжда.

Расте, като диамант върху изстиваща ръка.
На атоми се разтваря
умореното тяло на гневна луна
в игривите сенки на есента.

Ивици пясък носят утайка.
Малки късове остаряла съдба.
В детска шепа светят парчета стъкла.
Някъде може би никват цветя.

Обещание за младостта в топлата мараня.
Отдавна стъпкана трева,
и крехките корени, някога посадени,
поели нагоре към вечността.

Докато ми казваше нещо

Докато ми казваше нещо.

Беше покапала по пръстите ти.

На малки капки, по връхчетата.

И се топяха. Пред очите ми.

А очите ми се разширяваха.

Ти не беше забелязала.

За щастие.

Че пръстите ти са сладки.

Докато ми казваше нещо.

Купувам си пакет солети.

И гледам навън, докато падат листа,

Солени са. Хрускат в устата ми.

Искам да докосна малките капки.

       

Сметана.

Изгарящо ти

Бисквити, топли, потопени в мляко,
ухание на зряла слама,
изпръхнали от чакане уста,
желание за топлина, очакване за теб.

Разкошна бяла топка жега,
трева полегнала от топлина, златиста жар от брезова гора,
безбройни капки сладък мед в сърцето,
разхвърляни без ред в море от разтопена плът.

Ароматно нежна е потта по топлата ти кожа,
вълни от прясно сгрята кръв в студен поток,
сърце разтворено в сълза от радост,
и спомена обгарящ ръбчетата на устата, целунати от теб.

Завъртането на света,
изгарянето, силата, потрепването на очите,
сладкото небе,
прозрачността в стъклото на водата.

Обичам те и те творя, като зрънце от топла глина,
изстинало по гънките на искащата плът.
Като река те пия, с жадни устни,
в пустинята, под блясъка на врящото небе.

Като зачатие те пазя, вечно и тревожно,
порочно нежно те боготворя.
За радостта да бъда с теб живея,
В съня за теб спокоен да умра.

Умерено рано

Умерено рано,


когато беше почти късно.

Сега.

За бялото. Твоето. И за чувството от стиха. За

невероятната радост, че още ме има,

че може би ще се съхраня.



На една толкова истински жива, и няколко сантиметра, от моята, все още,

вероятна душа.

Кактуси на зърна (4.01)

Твърди са откосите на стените..
Ъглите са като уста.
Следите по небето са
сънищата ми. Сега.


Стъклата са напукани
до ръбовете.
Като пръстените на
стъбла.


Кактусите са поникнали
в горещина.
Сухи са. Като
зарастнали колена.

.
Напукани са от търсене
на формата. На ветрове.
Деца са на пустинята.
В наситени цветове. .


Следобедната тишина е
като бялото
на потънал кораб в очите.
Прохладно е. Когато докосваш.


С върховете.
Поникнали по пръстите.

Пикник

Черни птици пият мазно кафе,
с розово фламинго и гарнитура.
Обсъждат на хапки вредата от
здравословното хранене.

Може би са били мечки….
Или камъни с остри гърбове.
Може би са клоуни.
Ухилени до зъби. Или са били те.

Може би е плешивото куче.
Или почукване по вратата.
Може би са койоти във ваканция
Или асо купа и четири пики.

Черни са им крилата. Без изражение.
Сигурно е празник на черните птици.
Или черешова задушница.
А може би клоуни. Или са били те.

Ще си запазя една плешка за пикника следващата сряда.
Сочни ябълки с топки и кисело зеле за канапе.
Прясно го обещават синоптиците
Alanglais.

He was a man. Like no other.
She was around average, and blond and smart.
He fell in love. Like hell.
She was nothing special. That’s right.

He had a knack for the slide.
Life is short, flashed a question-mark in his soul-searching mind.
Never properly guessed how much
he was right.

She was a whore. With a flavor.
Boobs like corn and some hair.
He was bright. Slow learner.
Mix-of-nuts kind of guy. And that’s right.

She cashed him easily out.
He wasn’t dumb or blond, or smart, or anything.
By any other standard, he was one of a kind.
Just a slow-learner-and-nuts.

That’s right.

Среднощен експрес

Позволяваш на вятъра да свири.
Докато спя.
Но упорито забраняваш
следващите гари.

Красив е преминаващият в прозорците ми
свят. Купето ми е бледо бежово.
Любимият ми за пътуването
цвят.

Насън е толкова красиво.
Шеговито бяло. В силуети.
Не чакаш никога в нощта на
отминаващите гари.

Навлизам в светлината - на тунелите.
И се досещам. Повече от скоростта.
Оставам там, където пожела.
По блясъка на релсите.

Стъклото прашно е. От парата. Или от газта
във атмосферата.
От часовия пояс, или от естеството
на пътуването.

Бежово е моят цвят. Наситено.
Върху гърба на времето записвам
промените
във разписанието.

Тунелите са точка на пресичане.
А цветовете са игра.
Събуди ме, когато стигна,
ако искаш. С пръсти по стъклото.
.

Непризнание

от Патриша Фролендър


„Моето ранчо” обичаше да казва той.
Но всеки ден през зимата
тя беше там
и даваше храна на овцете.

В горещината на лятото
тя косеше. Събираше методично и трупаше,
в неговото ранчо, грубо
окосена трева.

Оправяше и счетоводството, в свободното си време.
Приготвяше нещо вкусно и измиваше чиниите.
отглеждаше малките на овцете
и събираше от простора прането.

Изправяше лехите в двора,
и подравняваше
в гладки редици
пълните буркани в мазето.

По-късно тя умря..
Как ще се справяш сега?,
го попитах.
„Както винаги досега.”


(превод Pontis)


Denial

by Patricia Frolander


He called it “his ranch,”
yet each winter day found her beside him
feeding hay to hungry cows.

In summer heat
you would find her in the hayfield—
cutting, raking, baling, stacking.

In between she kept the books,
cooked, cleaned
laundered, fed bum lambs.

Garden rows straight,
canned jars of food
lined cellar walls.

Then she died.
I asked him how he would manage.
“Just like I always have,” he said.

Цветове

Изтича, през кратките процепи на деня,
обагрена в залеза, твоята топлина.
Събира се, прозрачна, гъста и течна,
нюанси неясни, игра на саркастичната светлина.

Бялото, нажежено до самота, се стича
по тънката синя следа, между рамото и дланта.
Стъклената твърдост на леда се подготвя присъдата да произнесе-
червеното може и да умре.

До сетния пясък в блясъка на своя ден,
ще пазиш белега си оцветен, безплътен,
ярък, променен, завинаги, единствен, нежен и до плътност вкоренен,
от гравитацията в мен.

Два цвята, без точно име, наситени докрай.
Без величина и без остатък.

Бих искал

Да прекося, да мога и да бъда.
Пробягващите дни край пътя да успокоя
или с лице усмихнато, безгрижно
в морето да заспя..

Със теб. Накрая на света или в началото на края.
Тогава или пак. Да крача.
Или да спра внезапно
на три четвърти от оборота на дъгата.
.
Отражение върху лицето на водата
или платна в горещ анфас.
Блясъкът от скоростта под колелата,
Разкъсващи безвремието в самотата.

Завинаги, сега, по твоите уста,
топло и леко под наклон, вглъбено,
като небето, когато спя,
прошепвам те, и те боготворя.

Някъде там

..."Някъде под покривите на града",
живееш, мислиш, друго няма.
Не се страхувай, да пожелаеш. Себе си.
Защото те са зрителна измама.
Не се съмнявай, а тръгни - не се обръщай.
Ще има смисъл,
дори когато покривите няма.

Някъде отвъд, след себе си и след оставащия път,
едно лице те чака,
и се усмихва,
смутено, но познато.

Да ти разкаже истината кратка,
за времето и за деня.
Изгряващото слънце в края му залязва.
И няма двупосочна цел. Изпращане, не винаги доставка.

На всеки кръстопът със счупен светофар
поемаме като износен куфар,
за да достигнем края,
или до следващия ни кошмар.

Когато ти проблясваш, не е измама, а волтова дъга-
очакване, промяна, зов
или поредното отчаяно признание в любов.
Някъде под покривите, които няма.

Казаха ми

Казаха, че имаш сини очи.
Дали? Аз не вярвам.
И се съмнявам
в цветове.

Само ще отбележа,
че ги затваряш.
Макар и тайно.
И преминаваш.

Не виждам.
И не разглеждам.
Само, ако ми позволиш,
Обичам да се взирам.

Не ми позволявай
да гледам дълго.
На пресекулки
ще те смущавам.

Ще потъвам,
Ще източвам дъгата
до бяло. Ще спирам.
И после продължавам...

Вали ли още при теб

Вали ли още?
Или само пръска.
Ще спре все някога,
Мила.

И ще бъде слънце.
Между два изписани листа.
И малка пауза.
Нещо винаги не достига.

Ще бъде пак някъде,
някога, истински,
мълчаливо и предпазливо.
Може би само малко по-близо.

На малки глътки,
се докосваме,
Докато си спомняме
Или се колебаем.

Докато се опознаваме.
На границата – между два изписани листа.

Кораловидно

Корали по рифове,
Без мачти.
Морето в цветове,
набръчкано от мисли и ветрове.

Вплетени са в корали.
Твърди и стари.
Разказват любовни истории
на мъртвите капитани.

Вятърът се пързаля,
като совалка, по тихите плажове,
Сигурно търси още една
оцеляла русалка.

В очакване, почти като за среща,
корали мечтаят море.
Потънали капитани
спят в коралови цветове.

Ако беше така

Ако беше поляна,
Бих искал да се разсмея
по малките нежни цветя,
Ако беше трева,
Бих се изкачвал безспир, като щурец
по гладки зелени стъбла.

Ако беше грива,
Бих я развял. С часове, в степта
И с прерията необятна
бих се слял.

Ако беше хартия, бих те посял.
И дълго бих я поливал, С обич бих я изпълнил.
А след това,
по ръбовете гладки бих я прегънал,
във формата на криле.
В небето погледнал и ослепял,
с ръка вкопчена в теб, бих се затичал.

До коренчетата, и по листата
усещам сетивата.
Някъде са тук, около мен.
Жадни и безпощадни.

Предполагам, че някъде там,
в свежата топла трева
разлистват се и мълчат, изпънати до край.
Доволни и хоризонтални.

И нямат разум да анализират.
Докато онемяват. До светотатство.
През времето, отворено за миг, когато преминават-
оставени без сили,
готови да умрат нееднократно.

Звънчета

Като отлети от стомана грехове.
Като беззъба клетка.
Като отдавна непознати, преминати безгрижно
успоредени светове.

Но дрънкат още някак си напевно,
Продънват безстрастно и протяжно
Беззвучно голото поле.
И проумяват.

Събират в себе си агония от звуци.
И камертон не трябва
Когато ясно е, че
Времето избрано е да спре.

А можеха да са валдхорни,
Можеха да бъдат песен
На едно отминало
Във времето и в мен- отдавнашно дете.

Долавям кратките им нотки,
Заслушвам се и пея,
Или със закъснял рефрен,
Аз просто дрезгаво се смея.

Себе си

Използвам рядко.
Недостатъчно почти.
Намирам някакви дървета
Сковавам малък сал. Отплувам сам.

И се оттласквам от брега,
За да забравя, може би,
за да усещам
Някакви вълни. Накъсани дори. От сол, в преминалото време.

И втривам я, полепнала добре,
по острия ми кил,
защото плитка е дълбочината,
И няма кой да ме изтегли, на буксир.

Тогава просто плувам,
Или се шляя по гребена на влюбена вълна,
Или си лягам, и мечтая
И нося се в морето. Или то мен.

Разглеждам горното море,
Лети над мене,
Няма и да спре.
А това под мен приятно гали.

Плажът, хората, и шумните им зали
Остават бледи някъде зад
Мен.
В далечината. Харесва ми водата.

Усещам само глътките от морска пяна,
И вдишвам потопен от щастието да ме няма,
Да съм ни риба, нито птица, да плувам, без криле.
Преходен и обновен.

Съкровище

То спи,
Сънува сигурно.
Мечтае още.
Да си играе и твори.

Да тича,
Да разказва,
Да иска- филми, колело, приятели,
море. Рождени дни.

Не иска да чете.
Тя просто вече знае.
Повече от мен.
А аз я слушам, за да науча.

Завинаги ще изоставам вече, зная.
А тя ще ми разказва,
Светът е нов за нея,
За мене е обречен.

Не си обръснат, тате,
ми казва.
Със укор.
Невероятно права е. Тя всичко забелязва.

Тя мисли, разсъждава и се грижи,
за своя свят.
А аз след нея изоставам,
но слушам я. И проумявам.

Приятели са още, светът и моето дете.
Не се познават, но се докосват,
споделят си все още,
без тайни и лъжи.

То спи сега, сънува, усмихва се.
Расте. Променя се, дори в съня.
И мен успява. Обичам го.
И да живея, до него, и да уча още,
от всичко повече си пожелавам.

Минималистично

Обичам те.
Несръчно, неизящно.
Недостатъчно.
(Не)вероятно. Непредвидимо.

Малко е, разбирам.
Ти можеш повече от мен.
И изоставам безвъзвратно,
ден след ден.

Но не преставам,
Не се отказвам даже.
И се опитвам,
дори когато не успявам.

Не се предавам.
Прости ми, че мога толкова малко,
но ще ти дам, докрай,
и малкото, което е останало.